оферти | хотели | България | транспорт | търсене | информация | организации | форум | за нас  
Туризъм България
България

Кратка история на България



Територията на България е обитавана от най-ранните исторически времена - Каменната ера и Медно-каменната епоха. Археологически открития от това време са направени близо до Карлово, в региона на Нова Загора, Велико Търново, Видин, София, Тетевен, Троян и в Родопите. От това време датира и най-старото златно съкровище в света, открито край Варна. В Бронзовата епоха тук се заселват траките, споменати за пръв път от Омир. Те се занимават със земеделие и животновъдство и оставят доказателства за богата култура (Вълчитрънското съкровище). В XI-VI век преди новата ера се появяват първите тракийски държавни обединения, разцветът на които е през VII-VI в. пр.н.е. През I век пр.н.е. техните земи са завладени от Рим, а от V в. са включени във Византия. Постепенно те са претопени от заселилите се през VI век на Балканския полуостров славяни.

През втората половина на VII в. на територията на днешна Североизточна България се заселват и прабългарите, народ от тюркски произход. В съюз със славяните образуват Българската държава, призната от Византия през 681 г. Начело на държавата застава водачът на прабългарите хан Аспарух, а за столица е обявена Плиска.

Под управлението на хан Тервел (700-718) България се разширява териториално и се превръща в голяма политическа сила. При хан Крум (803-814) България граничи на запад с империята на Карл Велики, а на изток българските войски достигат стените на столицата на Византия Константинопол. През 864 г., по време на управлението на княз Борис Първи Михаил (852-889) българите приемат християнството като официална религия. С това се премахват етническите различия между прабългари и славяни и започва изграждането на единна българска народност.

В края на IX век братята Кирил (Константин Философ) и Методий създават и разпространяват славянската азбука. Техните ученици Климент и Наум идват в България, където са радушно приети и намират добри условия за работа. Те развиват богата образователна и литературна дейност. От България славянската писменост се разпространява и в други славянски страни като Сърбия и Русия. Охрид и Плиска, а по-късно и новата столица Велики Преслав стават центрове на българската, а като цяло и на славянската култура. По времето на Цар Симеон (893-927) се установява “Златния век на българската култура”, а границите на страната достигат до Черно море, Бяло море и Мраморно море.

При наследниците на Симеон страната отслабва от вътрешни борби, разпространява се еретичното учение на Богомил, което е оказало влияние върху ученията на Катарите и Албигойците в Западна Европа.

През 1018 г. след продължителни войни България е покорена от Византия. Още през първите години под византийско управление българите започват да воюват за свободата си. През 1186 г. въстанието, водено от братята боляри Асен и Петър отхвърля властта на Византия. Основава се Второто българско царство, а Търново става столица. След 1186 г. първоначално страната управлява Асен, а след това - Петър.

Предишната мощ на България се възстановява по времето на техния най-малък брат Калоян (1197-1207), а по времето на цар Иван Асен Втори (1218 -1241) Второто българско царство достига своя най-голям разцвет - установява политическа хегемония в Югоизточна Европа, разширява границите си до Черно море, Бяло море и Адриатическо море, развива се икономиката и културата. След години културен застой в България е достигнат нов връх, който продължава до края на Втората българска държава (1186 – 1396). Литературните училища и училищата по изкуствата в Търново развиват традициите в българската култура - доказателство за това са стенописите в Боянската църква, църквите в Търново, Земенския манастир, църквите, врязани в скалите до Иваново, миниатюрите в Лондонското четвероевангелие, Манасиевата хроника. През 1235 г. българският църковен глава получава титла патриарх.

Разногласията сред част от болярите водят до разделянето на страната на две царства - Видинско и Търновско царство. Това отслабва страната, прави я лесна плячка за завоеватели и през 1396 г. тя е покорена от Османската империя. В продължение на почти пет века България е под османско управление. Началните години се характеризират със спорадични и неорганизирани опити за извоюване на свободата. По-късно появата на хайдутите позволява основаването на добре организирано национално-освободително движение.

В началото на XVIII в. се правят първите стъпки във формирането отново на българската нация - започва да се развива българската просвета. Подтик за това става трудът на монаха Паисий Хилендарски - “История славянобългарска”, написана през 1762 г. Това писание подтиква българския народ да осъзнае и оцени своята националност. Идеите за национална свобода водят до установяване на национална църква, образование и култура.

Началото на организираното революционно движение за освобождение от османското господство се свързва с делото на Георги Сава Раковски (1821-1867) - писател и публицист, основател и идеолог на национал-либералното освободително движение. Основни фигури в освободителното движение са Васил Левски (1837-1873) - стратег и идеолог на движението, национален герой; Любен Каравелов (1834-1879) - писател и публицист, лидер и идеолог на движението; Христо Ботев (1848-1876) - поет и публицист, революционер демократ, национален герой и много други българи.

През 1876 избухва Априлското въстание – първият мащабен и организиран опит за освобождение от османското господство. Въстанието е жестоко смазано и удавено в кръв, но привлича вниманието на европейските страни към българските национални въпроси. През 1878 г., в резултат на Руско-Турската освободителна война (1877-1878), българската държава е възстановена, но не е постигнато национално обединение. Бившите български територии са разделени на три - провъзгласено е Княжество България с княз Александър Батенберг, Източна Румелия с губернатор християнин, назначен от султана, а Тракия и Македония остават под управлението на Османската империя.

В протест на това несправедливо решение на Берлинския конгрес - 1878, избухва Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879), което през 1885 г. довежда до обединението на Княжество България и Източна Румелия. Избухва и Илинденско-Преображенското въстание - 1903. Фердинанд Сакс Кобурготски, български княз от 1887 г., прокламира независимост от Турция и през 1908 г. става цар на българския народ. България участва в Балканската война - 1912, заедно със Сърбия и Гърция се бори за свободата на Тракия и Македония. България печели тази война, но в последвалата Междусъюзническа война - 1913, е победена от Румъния, Турция и от предишните си съюзници, които откъсват от нея територии, населени с българи.

Намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили завършва с национална катастрофа. През 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис Трети. Мирният Ньойски договор от 1919 г. налага сурови клаузи на България - тя губи излаза си на Бяло море, Западна Тракия става част от Гърция, Южна Добруджа се присъединява към Румъния, а околностите на Струмица, Босилеград, Цариброд и села от Кулско се дават на Сърбо-хърватско-словенското кралство. (С българо-румънски договор през 1940 г. Южна Добруджа се връща на България.)

В началото на 40-те години България води политика в интерес на Германия и силите на Оста. По-късно участието на български кавалерийски взводове на Източния фронт е прекратено. Цар Борис Трети подкрепя обществения натиск и не позволява депортирането на около 50 000 български евреи.

През август 1943 г. цар Борис Трети умира и регентството на младия цар Симеон Втори е провъзгласено за правителство на страната. На 5 септември 1944 г.съветската армия навлиза в България и на 9 септември се установява правителството на Отечествения фронт, оглавено от Кимон Георгиев. През 1946 г. България е провъзгласена за република. Българската комунистическа партия идва на власт. Политическите партии извън Отечествения фронт са забранени, икономиката и банките са национализирани, обработваемата земя насилствено е организирана в кооперации. В управлението на държавата последователно се сменят Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Антон Югов и Тодор Живков.

10 ноември 1989 г. слага началото на демократичните промени в България. Приета е нова конституция - 1991, политическите партии са възстановени, собствеността, отнета през 1947 г. се възстановява, стартира приватизацията и връщането на земята.

През 1990 Жельо Желев става президент на страната – първият демократично избран на този пост. До 1997 г. министър-председатели са: Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров, Ренета Инджова, Жан Виденов.

От 1997 президент на страната е Петър Стоянов. Той назначава служебния премиер Стефан Софиянски. От 24 юли 2001 г., министър-председател на страната е Симеон Сакскобургготски.

Министър-председателите на България



Форум на пътешественика 15 мнения


Изпрати на приятел Изпрати на приятел




TourismBulgaria.com предоставя информацията от Вашите материали възможно най-точно, но не поема отговорност за причинени вреди или неудобства при ползването й. Препоръчваме преди да предприемете пътуване да потвърдите със съответните институции важната информация като: визов режим, застраховки, здраве и безопасност, митници, транспорт и пр.
Туризъм и настаняване в